Мрачно е. Толкова е мрачно. Сякаш светлината я няма за мен. Всичко е сиво и цветовете дори бягат от мен. Пусто е. Затворени очи, затворени врати. Самота. Душата ми е сама, но търси сродна душа. Разбити мечти, проляти сълзи, ръце протегнати в тъмното. Светлина, мъждукаща в края. Надежда, винаги има надежда.
Светлината изчезва за миг. Става отново пусто. Отново затварям очи, затварям врати, проливам сълзи за разбити мечти. Мрачно е, а в мрака - сянка. Да, познавам тази сянка. Това е мойта самота. Прегръща ме, хваща ми ръката и ме води със себе си. Къде? Незнам. Някъде на тъмно. Ще седна в някой ъгъл, ще я прегърна като майчица, а тя ще ме милва по косите, ще ме успокои. Така е хубаво. Настъпва едно спокойствие, макар и мрачно. Очите ми са затворени, нали съм в мрак - не виждам нищо. По-добре така. Ако ги отворя и е светло, тази светлина ще ме заслепи и отново ще е мрак. По-добре очите да са затворени.
Мрачно е, но е толкова спокойно...